сряда, 14 февруари 2018 г.

ПРОЩАВАНЕ

Къщата в Ямбол. Баба и дядо. Детство. После само баба. 
Дядо си отиде много рано през 1990 г.. Беше добър. Седеше си в къщи по болест и ни гледаше, а баба работеше. Ние с дядо по цял ден играехме на сантасе и табла. Той постоянно се шегуваше и леко сеирджийски се смееше. Имаше си един приятел - шивача. Къщата ни е в Каргона - стария център на Ямбол, срещу училището. Там изкарах за втори път предучилищна. Имаше един Петър, който ме биеше, но на баба казваше, че ме защитава. Караха ни да пием със сламка сурово яйце, беше отвратително. Бях с една година по-малка от другите и затова един ден едно агресивно момиченце ми счупи носа , блъскайки ме в чешмата, ония старите чешми , с чучур нагоре.
Всичките летни ваканции задължително бяхме при баба. Чакахме това време с нетърпение. Спомням си веднъж как нашите дойдоха за няколко дни и пак си заминаха , аз тичах след колата им и плачех, толкова много ми липсваха.
Баба готвеше страхотно. Сядахме и омитахме цялата тава, целия мек хляб Добруджа. Правеше невероятни сърми, пиле със сини сливи, доматена супа , сиренки на Ряховеца. Баба и дядо имаха едни приятели - Янка и Атанас. Когато им идваха на гости, слизахме в избената стая и там, на старата желязна печка върху сач правехме дебели , ухаещи катми. Подреждаха ги в тава, нарязваха ги на ромбове и ги заливаха с подсладено топло прясно мляко. Облизвахме си пръстите! Понякога ходехме на излети на Боровец и Бакаджика. 
Баба и дядо бяха скромни и честни хора. Дядо - бивш счетоводител- владееше математиката, историята, географията, таблата и Габровски шеги до съвършенство. Ходеше винаги с ушити за него костюми - Таньо - съседа му ги шиеше по мярка- сако, елече, панталон. В детските ми очи  изглеждаше солиден. Ходеше с бомбе и често държеше в ръка тупалката за мухи и слушаше народна музика на радиоточката. Имаше си любима песен ОЙ ДЕНО, ДЕНО...винаги плачеше, като я слушаше. Той беше родом от едно бургаско село Малина, а баба беше от града. Дядо имаше диабет и спеше всеки ден следобеден сън, понякога седеше на стола до печката , опрян на бастуна си и придремваше. Когато се скарваха с баба , тя го погваше с една игла, а той бягаше и заключваше вратата на коридора, много го беше страх, заради диабета - не му се съсирваше кръвта. Задължението на дядо беше да пазарува с една мрежичка, имаше ги само едно време, и да ни гледа. Ходехме с него с една допотопна количка до Керханите да купуваме по много дини и ги слагахме в избената стая. Помня, че ги чакахме да станат по 20 стотинки. Там имаше един павилион - гъбка - и продаваха такъв сладолед!...ментов, ванилов, праскова, малина, ягода, бадемов, лимонов....
А най-любимото ми беше МЕШАНО - едни павилиони в центъра, с колби със сироп всякакъв вкус - слагаха сироп на дъното и добавяха газирана вода - биричка, ментичка, малина, алтай, етър и т.н. Чашите бяха стъклени , за всички общи, обръщаха ги с дъното нагоре и се изплакваха набързо и моля, следващия!
Понякога дядо ме водеше рано сутрин пеша до центъра до Каранова,  да ядем чорби или в четвъртак, на пазара, да си купим цаца в хартиени фунии от вестник. Избирах си пръстенче с калинка и продължавахме. На пазара продаваха и млади циганки за жени. Улиците бяха пълни с народ. Всички все още бяха живи!
Баба е била учителка , после счетоводител. Помня как работеше, как се грижеше за нас с цялата си всеотдайност. Помня пенсионирането й - кофите със салата и вкусните гюведжета. Беше желязна. Държеше изцяло властта в къщи. Страхувахме се да сгафим. Играехме до последно, но дойде ли време баба да се прибира от работа, се втурвахме да оправяме леглата , възглавниците, метяхме, миехме пода с мокър парцал, редяхме обувките и ресните на килима. 
Цял живот никъде не бяха пътували баба и дядо. Помня един път само, те двамата и аз във Велинград. Имаше три басейна с топла минерална вода. Купиха ми пояс - червен от едната страна, от другата с хоро. Дъщерята на хазяйката учеше за лекар, затова решиха да ми пробият ушите. Стори ми се цял ден, от виковете ми дядо избяга в другия край на града. Върнах се с обеци!До сега усещам онзи специфичен мирис на лавандулов спирт, с който ме мажеха.
Спяхме на голямата спалня. Аз и двете ми сестри постоянно организирахме концерти , пеехме, танцувахме, редяхме в двора столчета и канехме съседите.
Имахме страхотно детство! 
Летата бяха горещи , плюс 45 градуса, а зимите ужасно студени, с много сняг. Зимата имаше някаква магия . В студените стаи ухаеше на есенни ябълки и липа, разпръснати на вестници. Печките баба ги палеше с нафта. Наливаше я  с една голяма, стара лейка. Обожавах тази миризма на нафта в килера и редиците с компоти, сладко и туршии - това беше истински уют! Лятото се къпехме на двора . В един варел се нагряваше водата от слънцето. Слагахме си бански и се качвахме по дървена стълба да се печем на покрива. Беше ни много забавно със сестрите ми.
Един път наваля първия сняг и затрупа. Дядо направи шейна от една дървена щайга , върза връв и ме качи. 
После заминах с родителите ми в Коми - Съветския съюз. Бях на 15 години - 1990 г. - телефоннът звънна, обадиха ми се от България, че дядо е починал. Аз трябваше да кажа на майка. Тя не успя да се прибере за погребението на баща си и плака като малко дете. Сега знам какво е да си в чужбина и да не успееш да видиш близкия си човек за последно. Много е тежко! Но пък така запомняш само хубавото.
Остана ни баба. В спомените ми е онова постоянно пътуване с влакове София-Ямбол, тя винаги ни чакаше, на прозореца, вълнуваща се, плачеща едновременно от радост, че ни вижда и от мъка , че ще си тръгнем. Нейната съдба беше да е сама цял живот. Нейната мисия беше да ни посреща и изпраща безспирно, винаги сготвила, постлала ни, чакаща ни." Излезте баба, излезте да видите града и познати" - ни казваше тя. Ние се шляехме напред-назад, после й разказвахме. Тя много се гордееше с нас - с внучките си , с майка. Копнееше за майка, един ден да бъде до нея! Майка беше единственото й дете, заминала в София студентка и там се омъжила за баща ми. Баба беше силно вярваща. Молеше се. Казваше ми и на мен:"Моли се Юлче, моли се, Господ помага! Тогава се сърдех, а сега знам, че е била права.
Така се стече живота , че татко почина на 65 години, току-що пенсионирал се. И тогава майка  взе баба при нея си . Надявам се душата на баба да се е успокоила, че последните си пет години ги прекара с детето си, да й се нарадва най-после.
Още от малка имах чувството , че баба скоро ще умре. Виждах я как остарява все повече, всеки път беше все по- малка, сякаш изчезваше. Държеше се заради нас, тези откраднати мигове, когато ходехме да я виждаме, бяха всичко за нея. В самотата си беше се приготвила за най-лошото - дрехи и пари , с които да я погребем. Държеше да е чисто в къщата, че ако нещо внезапно се случи, съседите да я запомнчт с чистотата и честността й. Да си отиде с достойнство! До дрехите за умиране още пазеше в раклата в хола три плика с ръчно изплетени от нея на една кука кавьорчета .  Плетеше изкусно. После пръстите й се изкривиха от артрита и много я боляха. Когато бях малка, беше ме научила и мен да плета. 
Като дете много се страхувах от тъмното. Фантазията ми рисуваше по стените страшни чудовища, а това бяха само клонките на асмата, полюшкващи се от вятъра. Държах я за ръката през нощта, помня как пръстите и потрепваха , като че свири на пиано...никой друг не го правеше!
Беше ми мъчно и виновно , че е сама. Обаждах й се по телефона и дълго й разказвах за живота си, а тя винаги ме слушаше с обич и през сълзи. Като бях дете , бях убедена, че тя е много силна жена и може всичко. Когато остаря, вече беше болна и все по-немощна, не можеше дори и да си помете. Старостта е тъжно нещо. Самотата - страшно!
Баба имаше уникален глас! Като млада беше пяла в хора. Като запееха с татко, нейния глас беше водещ, а татко беше оперен певец! Съседките слушаха през стените как татко пее под душа! Баба пееше стари градски песни. Знаеше безброй. Любимата й беше "Бели ружи". Обичаше да пийне тайно зад завесите от шишето с ракията или виното и да запее. Даже съм я виждала да запали и от татковите цигари. Обичаше живота. Не се предаваше. Имаше силен дух. Сигурно затова и се мъчи толкова много преди Господ да я прибере. Душата й не искаше да се раздели с тялото. 
Последно се видяхме  лятото на 2017 г.. Тогава я погледнах, преди да тръгна и си помислих , както всеки път, когато се разделях с нея, че я виждам за последно. Тя от години вече не вървеше и накрая вече беше доста мъчително. Майка и двете ми сестри се грижиха до последно. Аз не успях, далеч, в Швеция. Изпратих й една изкуствена роза в кашона с коледните подаръци. Изпратих и дълбоката ми обич и признателност, благодарност за невероятното ми детство, за чувството , че съм била необходима някому и съм била обичана. 
НИКОГА НЯМА ДА ТЕ ЗАБРАВЯ, БАБИ! Много ще ми липсваш! 
Веселият ти глас, закачките ти, грижите ти, гозбите ти, единствената в света лютеница, направена от твоите ръце, безкрайната ти обич към внуците и правнуците, човечността и разбирането ти, смирението и вярата ти. Почивай в мир и ни се радвай от Вечността!
Дъщеричката ми е на пет години и танцува като фея - безкрайно чиста душа. 
Синът -на 7 години-ми направи снежен човек и каза , че това си ти, искал да ме зарадва, за да не съм тъжна.
Но аз съм тъжна, защото не мога да бъда там, при семейството ми, поне не сега. Само че, човек никога не знае кога ще е последния път - оня страшния , когато телефонът тревожно иззвънява и от този миг нищо вече никога не е същото.

P.S.
В памет на близките за мен хора, които си отидоха от този свят, оставяйки огромна празнота в живота ми.



Дядо - 26.11.2019 - 22.05. 1990г., почина от инфаркт. Благодаря ти за детството!
Моята най-добра приятелка Гери , която загина на двадесет и две години в катастрофа в ЮАР.
Татко - 31.03.1948 - 26.08.2013 - почина от рак, видя в последните си дни дъщеря ми и това успокои душата му. Последните му думи към мен бяха "Ти си герой, Юле!" - тази признателност, която търсех цял живот! Благодаря ти, че ми дари живот и ме научи на много!
Баба - 25.04.1926 - 21.01.2018 г.  - Благодаря ти за преданността и любовта !

Почивайте в мир!




сряда, 8 февруари 2017 г.

ИСТИНАТА ЗА БАЩИТЕ

Вчера се запознах с една жена. Правих косата й 7 часа. Съгласете се, че за толкова време хората се сближават. Сръбкиня. Бизнесменка. Пет минути след запознанството ни, тя ми съобщи- ''Мъжът ми е в затвора.'' Показа ми негови снимки , на двете им малки деца, бил най-успешния в бизнеса си , нещо не излязло счетоводството му, някой го изпял на данъчните и го затворили за 16 месеца. Бях ужасена! Сега тя сама въртеше огромната фирма, 2те деца...
Попитах я как ще се оправя и че сигурно ще е ужасно за нея и децата, а тя отговори "Когато бях на 21 години , баща ми почина от рак. Ако можех да избирам той да е година и половина в затвора и жив, щях това да избера." Прозвуча ми страшно, но логично и смело.
После си мислех за моя баща, който ако можех да избирам да е в затвора и жив, днес щеше да празнува с мама

47 години от сватбата си. На 20 и 21 са се оженили -деца! и после сме се появили ние трите. Колко е успокояващо да оставиш нещо или някого след себе си ...Когато си отиваше, последния път като е говорил с мен, ми прошепна "Ти си герой!" Толкова дълго бях чакала да ме оцени. Каза  ми го накрая.

Kърпата на Криси

Колко спомени по плажната ти кърпа...
разлято кафе и смях
размазано плажно олио и слънце
и розово петно от новия ми бански.
Вкопчени песъчинки 
и солени капчици море
от различни плажове :
Златна рибка, Созопол,
Градина, Смокиня...
по нашите места...
всяка година...
сякаш нещо ни дърпа натам.
Седя си в нашия бивак
между трите ни палатки и колите,
под тентата
и гледам
плажната ти кърпа...
като карта на спомените
и незабравимите мигове
и емоции, на приятелството ни
дългогодишно.



понеделник, 6 февруари 2017 г.

ВСЕКИ ИСКА ДА Е НА ТВОЕ МЯСТО 3

Ходя от време на време на басейн във Фаршта (Швеция).
Един път се мъчех да плувам, лекарите ми го препоръчват, заради болките ми , причинени от фризьорската ми професия. Забелязах една жена , много възрастна, съсухрена, сигурно беше на около 90 години. Тя плуваше в продължение на 2 часа, без да почива. Най- накрая се отправи към стълбичката да излиза. Изкачи се на ръцете си, седна на ръба на басейна и сложи  2 протези,  вместо крака. После я видях в банята, беше на повече от 90. Тя беше герой! Каква жажда за живот!!!
Хвана ме срам , че се оплаквам от болки в гърба.

ВСЕКИ ИСКА ДА Е НА ТВОЕ МЯСТО 2

Вчера беше неделя.
И както винаги се разхождахме с децата.
Бяхме между две замръзнали езера, където всяка зима правят изкуствена писта за ски-бягане. Шведите са луди по спорта. Използват всяка минута да тренират.
Гледам в далечината една двойка - момче и момиче, с еднакви черно-лилави екипи, на ски , бяха спрели и нещо си оправяха. 
И казвам на Пацо "Погледни ги какви изваяни фигури имат и двамата! И колко им е хубаво да тренират заедно!", а подсъзнателно и мълчаливо си мисля ,как ми се иска и ние да сме като тях, а не депресирани и мрънкащи през февруари.
Когато наближихме, стори ми се много странно, сякаш единия крак на момичето отсъстваше във въздуха, но завършваше в скиорска обувка. Помислих си, че слънцето ми пречи да го видя или че зрението ми вече е зле и се напрегнах.
Момичето имаше тънка метална протеза от горе до долу.
Настръхнах от това какво си пожелах преди малко!

ВСЕКИ ИСКА ДА Е НА ТВОЕ МЯСТО 1

Днес в салона се подстригваше един руснак,
спечелил от лото 1 милион крони.
Държеше се като човек, който иска да си върне 
предишното АЗ,
онова невинното, несъблазненото, борещото се.
Може би само си въобразявах,
че беше тъжен и по-уморен от преди.
Каза ни къде го има на клип в You-tube,
сякаш го беше казвал и на други 1 милион пъти...
толкова дълго, 
че му беше омръзнало да е милионер.
Саша - така се казваше,
а приличаше на Кубрат Пулев ,
създаден да се бори...
вече нямаше нужда,
беше му отнето...
Хората го гледаха и го мразеха,
защото му завиждаха.
Искаха да са на неговото място -
те да бъдат мразени.

КОЛЕДА С АНГЕЛИТЕ

По-истинско няма как да бъде -
аз и ти, нашите ангели.
Коледа идва на пръсти
и ни очаква да станем.

Детски смях да изпълни стаите.
Юруууш към подаръците!
да са доволни и усмихнати
малките ни котараци.

Благодарим ти, Господи,
за това, с което дари ни!
Чудото да не сме сами
в дългите и студени зими.

Нека да се помолим 
пред празничната погача
да сме здрави , сити, доволни,
а другото нищо не значи!

Да си простим за лошото ,
да бъдем малко по-смирени,
да разбираме по-добре другите 
и на живота промените.