"този, който е навсякъде
не е никъде"
Мисля върху това от тогава.
Студен октомврийски ден
сива неделя
режещ вятър
Пия кафе
в утробата на нов жилищен блок-
от ония с вътрешен двор
с 3 студия за красота , 2 кафета, 1 пицария
и изглед към олющен грозен кран.
Имам късметче,
винаги вярвам
в случайните прозррения:
"ТОЗИ,КОЙТО Е НАВСЯКЪДЕ , НЕ Е НИКЪДЕ"
усещам, че някой ме дебне и ме разгадава,
без да съм му разрешила да чете мислите ми...
Напоследък се опитвам да съм навсякъде,
но нямам истинско усещане за пълнота.
Все не ми стига, каквото и да правя.
Искам да прескачам от сфера в сфера с лекота,
да упражнявам различни професии и хобита едновременно,
да съм майка, жена, приятелка, фризьор,счетоводител,
танцьор, художник, аранжор,дизайнер на лампи,
компютърен специалист...
"Пенкилер" ще каже някой,
а друг "всестранно развита личност",
а психиатърът пише диагноза биполярна...
Възможно ли е да има и друга опция?!
Доспива ми се .
Утре ще мисля пак.
текст : Юлия Славчева
фотография: от блога на Кристина
Всеки ден човек се бори със слабостите си. Казва се "да работиш върху себе си".
Да се изправяш пред страховете си . Да прекрачваш границите на възможностите си, по-точно границите на съзнанието си, тъй като вярвам, че възможностите са неограничени. Просто вярата у едни е повече, у други по-малко. Всички сме чели психоанализи и сме изследвали себе си, обяснявали сме си защо реагираме така или иначе...
Обаче...с времето забравяме за поуките и грешим отново,и страдаме отново и пак търсим отговори, които всъщност дълбоко в себе си сме знаели.
Този цикъл няма край за търсещите и не означава нищо за премирените.
Ще ви разкажа приказката на Хорхе Букай за слончето, което било оковано. Обаче ще я разкажа наобратно.
Имало едно време едно малко слонче , което било оковано за едно колче. Колчето било малко, но и слончето било малко, така че, колкото и да се дърпало малкото слонче, за да се освободи, все не можело и не можело. Отначалото се бунтувало, недоволствало, вярвало , че ще успее да се освободи от омразното колче, но всеки ден усилията му били напразни. Накрая слончето се уморило от този безкраен неуспех, обезверило се и се примирило, повече никога не се опитало да се отскубне. Минало много време и слончето пораснало и станало огромен възрастен слон. Интересното в тази история е, че вече порасналия слон пак бил вързан за това малкото колче-онова, от детството му. Всички се чудели защо не се отскубне и не избяга, толкова голям слон, силен, могъщ, пък го държи едно нищо и никакво колче. Защо , според вас????
"Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги." Горкичкият слон си мисли ,че НЕ МОЖЕ. И никога " не дръзва да постави под съмнение този спомен...Никога не дръзва да изпробва отново силата си...Всички ние крачим по света привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата. Живеем с мисълта , че не можем, просто защото някога...не сме успели."
Споменът от неуспеха, който ни преследва във времето,
това е нашата верига,която подрънква и ни напомня да се примиряваме и ни пее в главата :Не , няма да успееш, това не е за теб, слаб си, няма смисъл...като зла мантра, на която се подчиняваме.
Знам, всеки ще го изтълкува според неговия опит.
За себе си реших: не ме интересуват стереотипите на мислене и кое е редно и кое не, кое е смешно и кое налудничаво. Просто ще правя това, което ми извира от душата. Отдавам се на страстта и я следвам.
Затова се записах на хип-хоп танци на 37 години. Около мен има само деца на 14-15-16 години, но това не ме притеснява. Аз съм там заради магията на танца, заради любовта ми към изкуството във всичките му проявления . Усещам, че само изкуството може да спаси света, само то може да изчисти душата ми. Гмурвам се в този чуден свят, като любопитно дете в любимата му фантазия. Отказвам да порасна. Кой казва кое е реалност?!
Това е моята реалност и аз я обичам.
Всеки сам прави своя избор. Но моля ви, не мрънкайте,че не става, без да сте пробвали още веднъж.
