Стиснала съм днешния план и се надъхвам да го преизпълня.Но и нищо от него да не отметна , е все едно - никой не ми държи сметка за нищо. От толкова време не съм оставала сама,че чак ми е непривично. Фантазирам си какво бих могла да правя със свободата си и гърдите ми се пълнят с толкова чист и смел въздух, сякаш досега съм забравяла да дишам. Когато останеш изведнъж сам със себе си, установяваш ,че ти си изчезнал някъде през годините, слял си се с другия човек, преминал си през него и си се превърнал в него...Забравяш кой си, какви са желанията ти, какво би те вдъхновило сега, когато можеш да избираш самостоятелно. Трябва да забавя темпото и да тръгна обратно, към себе си...
Но да се върна в реалността...в моята измислена реалност.
Първата ми работа е да нацелувам Лука, да го облека за яслата, да му дам 1 банан, сиропчетата за имунитет, да се облека и аз на 2 на 3 и да се метнем в колата.Пърпорим към градината и весело си пеем ние двамата с Мечо. Сега Прасчо е далеч и не може да ни види какви ги вършим.
Лукчо гушка и целува едно момиченце, хваща я за ръка и си поема по неговите си бебешорски задължения.
Прибирам се. Първо , много ясно, си правя кафе и фреш. Някакси обичам да ми е комфортно и леко да се размотавам. Така си се настройвам за центрофугата на деня.
Започвам по списъка със задачите. Измислям на бърза ръка няколко оферти, развъртам телефоните, гледам да не се изморя от глупости още в началото. Решавам , че заслужавам нещо по-добро и за пръв път в живота си решавам да си купя по-скъп телефон, за ди ми върши работа. Все пак се занимавам с изкуство , а нямам с какво да снимам едни прическа и грим ,които сътворявам в студиото.
Всеки ден се отбивам в аптеката да набия всички пари,които имам ,в безкрайни сиропи за кашлица,витамити, капки,мехлеми,бабини трънкини, които са един голям ташак...Абе кой го пусна тоя грип бе! Затри ни. Нощем се стряскам рязко в съня си и започвам да се давя, а главата ми дрънчи като празно гърне.
Всеки месец ходя да правя една моя клиентка на 87 години у тях."Юлийче, ти си ми като дъщеря" ми казва София и ми показва писма от приятелите си от цял свят,които й пишат. Невероятно интелигентна жена. С нея ми е по-кеф да си разговарям , отколкото с доста други.Боядисвам я, разглеждаме малко снимки от Судан и Канада. Подстригвам я и й казвам,че е като абитуриентка, а тя се усмихва и й е приятно да ме вижда . Тя няма деца и всеки път , когато си тръгвам, ме гали по бузата. Чудя се всеки път дали не я виждам за последно.
После карам през цяла София, по бул"България" към планината. Отивам да уредя едни документи на един приятел, че му обещах.Влизам в бизнес-сграда.Всичко е сиво.Въздухът е сив и безличен.Сещам се за "мъртви души". Между стаите минават високи момичета , на високи токчета , с жестоки амбициозни лица. Гледам ги , виждам че се гордеят с работата си , със сградата, в която минава живота им, затворени зад хладна сивота, какво ли чакат да им се случи.?!..Никога не бих могла да съм на тяхно място.Толкова отдавна избягах от тази безсмислена скука и суета. В мислите ми са безкрайните плажове и бохемските ни приятели , с които споделихме лятото.
Няма връщане назад!!!!!!!!
Отчуждих се от големия град, от вещите,от цикъла да правиш едно и също, от хората... Разбрах ,че нищо не ми е нужно , освен вяра и вдъхновение. Мога да СЪМ без всичките тия вещи, мебели,апартаменти, тегнещи отношения, "така трябва", някви събития - гръмки заглавия по вестници и телевизия... ВСЯКО ЧУДО ЗА 3 ДНИ! Гледам как всички повтарят като папагали едно и също. Едно момиче в салона каза: "Защо са всички тия стачки - само се излагаме пред Европа", после отиде на сватба в Шератън. Чудя се , хората глупави ли са , така да разсъждават, тъпи ли са , да не проумяват смисълът, че не е само някви битови нужди, слепи ли са, да не видят, че историята се повтаря винаги една и съща, втръснала мелодия. Само аз ли съм се оттегчила толкова от земния живот и не го разбирам. Душата ми се рее отдавна в някакво друго измерение. С тялото си съм тук: спя, ям, разболявам се, карам кола , работя, прибирам се...странно е...Душата ми се отдели и не знам докъде ще я следвам.
Джъмбо изпива силите ми в опит да открия подарък за дете на 7 години. Безрезултатно. Пак минавам през цяла София и в един Аутлет изненадващо си купувам 2 чифта груби кожени ботуши-кубинки...решавам , че едните ще са ми подарък за Св.Валентин, а другите за осми март от мъжа ми, който никак не е романтичен. Но какво ми пречи аз да си бъда.
Отивам до една банка, после взимам къдрокосчо от градината. Той не спира да ми говори. Партийка сме с него сега,само двамата. От една седмица ядем само макарони, чиниите си стоят в мивката, не ми пука за нищо:)))
Пеем си, боричкаме се, обаждаме се на баща му по скайпа, казвам му за подаръците,които той не знае че ми е направил.
Малко английски, поддържам ниво, че скоро ще съм гражданин на света....ха ха ,а може би и на други светове...някак си Земята вече ми малее...
Дано не ви се струвам шизофренична, но и да е така, ми е все едно.
Лека нощ!
