понеделник, 1 септември 2014 г.

"Този, който търси, не намира, а този, който не търси, бива намерен."

 "Този, който търси, не намира, а този, който не търси, бива намерен."
                                                                                                     Ф.Кафка

Отдавна спрях да търся...
Може би , защото прекалено много опити за търсене имах и твърде много намирания, след които ставаше безинтересно и недраматично, прекалено спокойно, равно, монотонно ,"сигурно".
Намирайки, вече исках нещо друго, по-вълнуващо, по-изпепеляващо, по-силно.
Това си е някаква форма на зависимост-да вдигаш адреналина си и постоянно да увеличаваш дозата. С времето се изтощаваш от усилието да измисляш алтернативи, за да задоволяваш егото и изискванията си и  се замисляш :
"Какво ми е? Защо не мога да съм просто като другите?...да имам дом, семейство, а винаги трябва да се щурам и да търся нещо, а после все да не ми стига..."

И така, вече бях на 32 години - възраст, която сериозно трябва да се замислиш какво точно искаш от живота и как да го  постигнеш.
Беше ми писнало да излизам с мъже и да започвам някакви флиртове, а после да минавам през оня досаден период на напасване на характерите, а после да трябва да го търпя и уж да си правим някакви общи планове .  И тъй като мъжете, с които излизах, бяха значително по-млади,  изобщо не мислеха за семейство и деца, не че аз мислех, но инстинктивно с женската си същност усещах, че май ми изтича времето. А останалите , с които се виждах , имаха жена,  маймуна или някакво свръх хоби,  което също ги разконцетрираше от главната цел на природната роля на мъжа и жената...
2 години , след като бях взела решение да намеря "последния", аз все още бях в задънена улица. Сякаш съдбата знаеше за намерението ми и в този момент беше решила да ме подложи на свръх изпитание и да ми скъса нервите , потапяйки ме в очакване. А аз съм мноооого нетърпелив човек.  Искам нещата ВЕДНАГА, СЕГА, не умея да чакам...губя  желание.
Имах чувството ,че съм си татуирала с червено мастило на челото "ВНИМАНИЕ!!!ТЪРСЯ СИ МЪЖ!". И тук се досещате ,че се бях уплела в доста  неводещи доникъде връзки, крайно безрезултатни.
Изсърбах си това , което съм си надробила,  до последната горчива хапка и спрях.
Спрях да го търся.
Примирих се с факта, че не всяка жена се омъжва и има деца. Че може би моята мисия е друга и аз трябва да спра да се съпротивлявам и да поема по пътя си. 
Успокоих се. Стана ми едно равно, неприсъщо за мен състояние.
...И тогава...
Той ме намери.
Аз дори и не разбрах, че е той. Щеше да мине една седмица от случайната ни среща, щях да мия косата на една клиентка в салона и в този миг нещо щеше  да подкоси краката ми, да ме накара да излетя в облаците, да ме залее вълна от любов, любопитство, увереност, че трябва да видя веднага този човек, макар че не беше ме впечатлил с нищо на пръв поглед, а на втори (при последвалата среща) затвърдих убеждението, че си губя времето...
Факт обаче е, че заживяхме от същата вечер спонтанно заедно.
....И така 8 години.
Аз все забравям колко са, а той ги помни. Никога не съм си представяла, че ще се омъжа, че ще имам деца, че ще имам кола, къща, някакъв семеен статус и т.н.
Според мен всеки човек на определена възраст минава през това.
...И изведнъж ...спрях да търся. Не, че този мъж беше по-добър или по-лош от другите.Не .че беше "мой тип" - висок, атлетичен със сини очи...
Просто му дадох шанс да ме обича. Пък той ме прие с всичките ми недостатъци, които са доста и често съм се чудила самата аз ,кой би могъл да ме изтърпи за по-дълго време, имайки предвид ,че и аз не мога да се търпя понякога.
В нашите отношения всичко е толкова нормално и ненормално ,колкото е живота.
Карали сме се, били сме се, обичали сме се, разделяли сме се за по няколко дни, било ми е хубаво, било ми е тъпо, било ми е криво или пък съм се чудила как може да сме толкова щастливи. Била съм лудо влюбена в него и за  пръв път в живота си съм ревнувала някого, карал ме е да съм несигурна, а сега да съм прекалено сигурна,...но с времето...се научихме да си вярваме, да си имаме доверие, да се уважаваме, да се интересуваме какво му е на другия, да взимаме общи решения, да сме един до друг в най-тежките моменти, да не се предаваме, да бъдем смели, да имаме кураж, и когато единия от нас го изгуби, другият да му разкаже история за това колко много се обичаме и колко силни сме всъщност и как не трябва да се предавяаме. 
Понякога, когато съм много тъжна за нещо , той ми казва "Легни си, преспи, забрави го този ден, зачеркни го,  все едно че го е нямало. Обещавам ти, че когато се събудиш,  вече няма да ти е тъжно!"... Понякога имаш нужда да чуеш тези нелепи, елементарни , но верни думи, защото не винаги успяваме да запазим разсъдъка си чист и безпогрешен, понякога губиш нишката и е хубаво просто да има някой, които да се мотае наоколо, готвейки ти вкусно и това да е неговия начин да те успокои.

Благодаря за тази възможност!
Джиджи


Няма коментари:

Публикуване на коментар