Днес е денят на любовта.
Синът ми подари нарисувано, на цветни парченца сърце
с думите: "Това е за теб, защото си много мила!" и ме гушна.
Дъщеря ми е направила с малките си ръчички сърце от малки намачкани цветни хартиени розички...и голяма прегръдка :"Ти си моята най-голяма льоооообов!"
Мъжът ми не беше забравил! В седем сутринта се върна от работа с букет нежни рози и кутийка с три чифта обеци , знае, че това ми е слабост...
После се прегърнахме и се оставихме на зимната сутрин отново да ни унесе дълбоко.
Подстригах двама в салона, повече си говорихме с шведа и сръбкинята, отколкото работих.
После си направих маникюр.
А в къщи ме чакаше невероятна вечеря.
Седяхме четеримата и всеки разказваше за деня си. Споделяхме си...
После се погъделичкахме с децата, помачкахме се, решавахме задачи, правихме си един на друг масажи и слушахме приказка за лека нощ, тъй като още не ми е дошъл гласа.
Уж нищо особено, но всичко! Има хора , които никога не са били и близо до това.
Благодаря ви , душички!
Пак дойде шибания февруари...
Колкото и да се настройвах предварително, започвайки още от лятото, да си повтарям,
как ще си преразпределя силите и този път няма да се оставя на зимната депресия да ме разкъса...
Изкарах си едно чудесно лято в непрекъснати екскурзии в Швеция, България и Гърция,
плувах в Балтийско, Черно и Средиземно море, срещнах и се веселих с много приятели, свърших и малко работа, накупих си нови дрехи и така , приятно заредена , се отправих към дома ми в Стокхолм, в къщичката до гората, за да посрещна есента и зимата. Внимавах да не изхабя бързо запасите си от енергия и току виж пак се повторила драмата на февруари , който така мудно и тягостно пълзи, че ти идва да виеш, заедно с вълците в гората. Бях решила да се вглъбя в писане, четене, рисуване, езици, курсове , работата в салона, тренировки, децата разбира се.
Но само след месец , усетих как ме стяга шапката, а след три месеца вече наближаваше Коледа и хич не ми се искаше да я прекарам самотно , както всяка вечер.
Ние сме някакви вечно бързащи, вечно притеснени да не ни е скучно хора. Сякаш не обичаме да ни е спокойно, някакси съмнително ни се вижда и не знаем как да приемаме спокойствието. Затова си взехме една горска хижа , която беше в критично състояние, но само за 20 дни й направихме основен ремонт, сменихме подове, стени, кухни, бани, купихме мебели, направихме сами ремонт и на къщата , в която живеехме, едновременно работехме на пълна пара и си гледахме децата. И всичко това за 20 дни. Винаги сме били ужасно ефективни, когато става въпрос за промяна , действаме задружно, обиграни сме и знаем точно какво да направим, къде да търсим и какво да очакваме. А Коледа вече чукаше на вратата.
Двата месеца обикаляне през лятото бяха изсмукали бюджета ни, но отново си затворихме очите, казвайки си "после ще му мислим" , стегнахме колата, багажа , взехме децата и се отправихме на 4-дневно пътуване посред зима, снежна и мразовита, към България. Не знаехме в какво се забъркваме. Колони от други като нас ентусиасти, връщащи се за Коледа у дома. Безкрайни опашки по магистралите в Унгария, неспиращ дъжд в Германия. Смазани от умора разгледахме вечерна зимна Прага - бяхме там през лятото предния път. Сега имаше коледен дух, базари, елхови клонки, забързани хора, огромни шарани плуваха в дъбови бъчви и чакаха тревожно да бъдат избрани за коледната трапеза. Истинска красота и старинна атмосфера, а не някакъв глупав златен Дубай, лишен от дух и история.
Точно на Бъдни вечер, най после, сред най-близките си хора, седяхме на трапезата 18 човека и се усмихвахме , и бяхме смирени и тихи в сърцата си. Две седмици с приятели, трапези, смях и споделеност...Отново бяхме си ние, ония старите, харизматичните и приятелите ни се радваха. Беше като в доброто старо време! Не ми се мислеше за връщане. Беше ми прекалено хубаво. Децата за пръв път бяха на Коледа и Нова година в България, срещаха се с много хора, опитваха български традиционни гозби. Контрастът между родината и Швеция беше огромен. В България всичко беше потресаващо старо, бедно, овехтяло - и хората, и сградите, малко ,схлупено, мръсно, на доизживяване. В Швеция - просторно, чисто, уредено, невероятна природа , сред която живеем - гора, елените, сърните, зайците, лисиците и вълците идват до прозорците ни, къщата ни гледа на 4-те страни и навсякъде се вижда зелената, величествена гора.
В България се скъсвах от работа, за да изкарам мизерни пари, а тук ми е достатъчен един клиент на ден за 3-4 часа и мога да си позволя да обикалям по 2 месеца Европа лятото.
Живея в гората , но центъра на Стокхолм е само на 10 минути с кола.
В България хората са вечно недоволни и намусени, кисели и завистливи, не говоря за приятелите ми, за болшенството става въпрос. Навсякъде някой те овиква, което за мен е недупостимо и просташко. В Швеция за 5 години никой никога не ми е повишил тон. В България са всичките ми любими хора, при които е закотвено сърцето ми, а в Швеция нямам нито един приятел, е, имаше някакви мимолетни псевдо-приятели, без които ми е по-добре сякаш. В чужбина се научаваш да си сам и на никого да не се доверяваш, но аз имам на кого да се обадя по вайбър или скайп все още.
И все пак , не е нормално 5 години да не излизаш на кафе с приятели, никакъв нощен живот, нищо. СКУКА! Остава ти само да работиш и да се прибираш при семейството ти, да готвите, спите и това отново ден след ден. Безкрайна тъмнина, студ и тишина, ледена самота. Нечовешка самота и депресия. Защото колкото и да си запълваш времето с работа, тренировки, деца, филми, рисуване, свирене на пиано, ринене на сняг, сгъване на дрехите от сушилнята, ти си си все сам. Мъжът ми от 6 години ходи нощна смяна на работа, аз дневна. Общуването ни се свежда до ''Лека нош ''и ''Добро утро'' едновременно. Аз съм сама в леглото, на закуска, през деня, в салона, във фитнеса, в колата. Децата ги виждам сутрин за 10 минути, докато ги обличам за училище, и вечер за 1-2 часа. Всички си лягат в 20 часа, за да станат рано, а аз страдам с години от безсъние и по цели нощи гледам руски филми. Така че, към дневната ми самота , се прибавя нощната ми самота и тя се таи, таи, докато не избухне и опожари всичко "постигнато дотук".
Но бедите не идват сами! Децата довлякоха всевъзможни вируси, коремен с повръщане, пъпки, диария, болно гърло, кашлици, сополи. Всеки си имаше по нещо, единствено аз хванах от всичко. И точно тази втора седмица на шибания февруари, в която се разболях, в салона не дойде никой, аз обикалях стаите, отново сама, навън беше ледена пързалка и нямаше как да се разхождам, мъжът ми или спеше, или работеше, или не беше в настроение...и точно тогава бомбата в мен избухна. В един момент разбрах, че нито уютната къща, нито прекрасната природа, нито добре подредената ми частна работа , нито ходенето на четири вида танци, няма да ми помогнат да се чувствам обичана, закриляна, красива и нужна някому. Сърцето ми бе разбито от безсмислието на живота,който водим, разрушено по пътя , по който вървяхме и загубихме себе си и надеждите за нещо по-красиво. Плаках и крещях два дни, беснях, обяснявах и се чувствах мъртва...и така докато не загубих гласа си, почти на крачка да загубя семейството си, почти на полъх да угасне духът ми завинаги.
Но този мой бяс всъщност, проби стената на сивотата и безразличието, смени посоката на вятъра, смете парченцата от разбитите илюзии и донесе пречистена любовта - срамежлива и невинна, истинска, горяща в дланта ми, в зародиш.
Когато някой те помоли да му повярваш, не можеш да кажеш ''не!"
, въпреки ,че сто пъти преди го е правил и те е огорчавал. Ако не го направя, и аз ще угасна и никога, никога няма да стана звезда ...и черната нощ ще ни погълне.
