МОЖЕШ

Можеш да се намериш, не е късно,

да оставиш нещо след себе си , можеш.

Не кола, нито вила, ни парите си мръсни,

нещо истинско и безплатно, дори и не сложно.

Остави на любимата тайна бележка

подари й усмивка, дари й спонтанност.

На детето не се карай, разкажи му ти смешка

само това ще запомни , а не всяка баналност.

Любовта въплати като тайна съставка

в всяко нещо , което си струва да правиш.

всеотдаен бъди , никого не съди,

а за другото , той живота си знае.

Проста манджа сготви , гладния нахрани

приказка разкажи , детето спокойно да спи,

масаж направи, когато гърба я боли...

Не пести , не пести

от целувки и ласки,

не пести от любов 

захвърли всички маски!

Извади си боите и до изнемога рисувай,

напиши си рецептите, като завещание лудо.

И препускай със вятъра, отпий от потока,

научи се да вярваш в себе си, в Бога.

Бъди слънце за някого, бъди упование!

Същността изпълни с висше съзнание!

Напълни се с любов, пей , съзидавай!

Докосни ме , обичай ме, не остарявай!

Вървим

08.12.2015,   Стокхолм, Ленна

ВЪРВИМ

 Вървим рамо до рамо 

в битката на живота.

Отрано сме се разбрали

кой за какво ще воюва,

накъде отиваме, 

коя е следващата спирка,

какво ще ядем на вечеря

днес, утре, в понеделник след три години...

И сме толкова сигурни,

че сме заедно.

Глупаво, наивно вярващи,

че сме същите двама,

тръгнали в началото.

Най–после забелязваме,

че другият е завил в някоя своя уличка,

а това до теб е сянката ти –

лепкава, просмукана от монолози...

Нищо, приятелко Душа, не би ни спасило,

нито воплите, нито горчивите думи,

хвърлени на вятъра,

нито сълзите и яда в очите ти,

нито промъкналото се предателско 

„Да се разделяме тогава!“

...

Любовта ми минава на лента,

преди завинаги да си замине.

...И тогава някой ни транспортира в онази магическа гора, 

в която спряхме, да си припомним

кои бяхме, когато още вярвахме един в друг.

Плакахме и двамата

за изгубената невинност, близост, за другия,

за себе си повече.

Треперехме и стискахме пръстите си...

Целувахме се през сълзи и сополи...

и звездите бяха свидетели какво си обещахме.

Аз + Ти (не е )= на Ти + Аз

Аз + ти = нерешено от мен уравнение.

Една трагично-комична история. 

Първо ти ме гониш, после аз теб, 

и отново разменяме местата си.

Понякога се стигаме , 

а понякога си крещим от ръбовете на 

някаква пропаст и не се чуваме.

Аз и ти , загадка, любов,която ме превзема,

покорява, подлудява, съсипва, обърква,

прави ме по-добра и по-зла,

но никога спокойна.

Ти си въздуха, с който искам да напълня гърдите си

и който никога не ми достига. 

Изплъзваща се сянка, понякога се чудя

реален ли си, после си спомням ,

че съм с теб от 15 години.

Аз съм огъня ,който теб разпалва.

Понякога щастлива, по-често тъжна и разплакана.

Нямам друга любов, не търся замяна.

Това е моя кръст, да се науча да приемам.

И никога няма да разреша тази загадка 

какво си ти за мен.

Ето, ти ме питаш с усмивка :

“Днес как е? Обичаш ли ме?“

Моя отговор просто те забавлява, 

той няма да промени нищо в твоето отношение 

към мен.

Ти+и аз = Джиджи, ОБИЧАМ ТЕ винаги еднакво. 

Гледаш ме като три годишно дете, Джиджка!

Твоята любов никога не се променя,поне ти така твърдиш.

Минахме с теб през какво ли не,

тичахме по жарави ,

борихме се с вятърни мелници,

загубихме всичко през скъсаните си джобове.

Но и много скъпи подаръци получихме.

Не сме добре с нервите, избухливи сме,

понякога си казваме неща ,които болят.

И пак сме под един покрив

с твоя страх да не пропилееш себе си 

с моя страх да не мога да се намеря, 

с огромната лоялност един към друг

и любовта ни кой както я разбира.

СВЕТИ ВАЛЕНТИН У НАС

Днес е денят на любовта.
Синът ми подари нарисувано, на цветни парченца сърце
с думите: "Това е за теб, защото си много мила!" и ме гушна.
Дъщеря ми е направила с малките си ръчички сърце от малки намачкани цветни хартиени розички...и голяма прегръдка :"Ти си моята най-голяма льоооообов!"
Мъжът ми не беше забравил! В седем сутринта се върна от работа с букет нежни рози и кутийка с три чифта обеци , знае, че това ми е слабост...
После се прегърнахме и се оставихме на зимната сутрин отново да ни унесе дълбоко.
Подстригах двама в салона, повече си говорихме  с шведа и сръбкинята, отколкото работих.
После си направих маникюр.
А в къщи ме чакаше невероятна вечеря. 
Седяхме четеримата и всеки разказваше за деня си. Споделяхме си...
После се погъделичкахме с децата,  помачкахме се, решавахме задачи, правихме си един на друг масажи и слушахме приказка за лека нощ, тъй като още не ми е дошъл гласа.
Уж нищо особено, но всичко! Има хора , които никога не са били и близо до това.
Благодаря ви , душички!

 

ФЕВРУАРИ

Пак дойде шибания февруари...
Колкото и да се настройвах предварително, започвайки още от лятото, да си повтарям,
как ще си преразпределя силите и този път няма да се оставя на зимната депресия да ме разкъса...
Изкарах си едно чудесно лято в непрекъснати екскурзии в Швеция, България и Гърция,
плувах в Балтийско, Черно и Средиземно море, срещнах и се веселих с много приятели, свърших и малко работа, накупих си нови дрехи и така , приятно заредена , се отправих към дома ми в Стокхолм, в къщичката до гората, за да посрещна есента и зимата. Внимавах да не изхабя бързо запасите си от енергия и току виж пак се повторила драмата на февруари , който така мудно и тягостно пълзи, че ти идва да виеш, заедно с вълците в гората. Бях решила да се вглъбя в писане, четене, рисуване, езици, курсове , работата в салона, тренировки, децата  разбира се. 
Но само след месец , усетих как ме стяга шапката, а след три месеца вече наближаваше Коледа и хич не ми се искаше да я прекарам самотно , както всяка вечер.
Ние сме някакви вечно бързащи, вечно притеснени да не ни е скучно хора. Сякаш не обичаме да ни е спокойно, някакси съмнително ни се вижда и не знаем как да приемаме спокойствието. Затова си взехме една горска хижа , която беше в критично състояние, но само за 20 дни й направихме основен ремонт, сменихме подове, стени, кухни, бани, купихме мебели, направихме сами ремонт и на къщата , в която живеехме, едновременно работехме на пълна пара и си гледахме децата. И всичко това за 20 дни. Винаги сме били ужасно ефективни, когато става въпрос за промяна , действаме задружно, обиграни сме и знаем точно какво да направим, къде да търсим и какво да очакваме. А Коледа вече чукаше на вратата.
Двата месеца обикаляне през лятото бяха изсмукали бюджета ни, но отново си затворихме очите, казвайки си "после ще му мислим" , стегнахме колата, багажа , взехме децата и се отправихме на 4-дневно пътуване посред зима, снежна и мразовита, към България. Не знаехме в какво се забъркваме. Колони от други като нас ентусиасти, връщащи се за Коледа у дома. Безкрайни опашки по магистралите в Унгария, неспиращ дъжд в Германия. Смазани от умора разгледахме вечерна зимна Прага - бяхме там през лятото предния път. Сега имаше коледен дух, базари, елхови клонки, забързани хора, огромни шарани плуваха в дъбови бъчви и чакаха тревожно да бъдат избрани за коледната трапеза. Истинска красота и старинна атмосфера, а не някакъв глупав златен Дубай, лишен от дух и история.
Точно на Бъдни вечер, най после, сред най-близките си хора, седяхме на трапезата 18 човека и се усмихвахме , и бяхме смирени и тихи в сърцата си. Две седмици с приятели, трапези, смях и споделеност...Отново бяхме си ние, ония старите, харизматичните и приятелите ни се радваха. Беше като в доброто старо време!  Не ми се мислеше за връщане. Беше ми прекалено хубаво. Децата за пръв път бяха на Коледа и Нова година в България, срещаха се с много хора, опитваха български традиционни гозби. Контрастът между родината и Швеция беше огромен. В България всичко беше потресаващо старо, бедно, овехтяло - и хората, и сградите, малко ,схлупено, мръсно, на доизживяване. В Швеция - просторно, чисто, уредено, невероятна природа , сред която живеем - гора, елените, сърните, зайците, лисиците и вълците идват до прозорците ни, къщата ни гледа на 4-те страни и навсякъде се вижда зелената, величествена гора. 
В България се скъсвах от работа, за да изкарам мизерни пари, а тук ми е достатъчен един клиент на ден за 3-4 часа и мога да си позволя  да обикалям по 2 месеца Европа лятото. 
Живея  в гората , но центъра на Стокхолм е само на 10 минути с кола.
В България хората са вечно недоволни и намусени, кисели и завистливи, не говоря за приятелите ми, за болшенството става въпрос. Навсякъде някой те овиква, което за мен е недупостимо и просташко. В Швеция за 5 години никой никога не ми е повишил тон. В България са всичките ми любими хора, при които е закотвено сърцето ми, а в Швеция нямам нито един приятел, е, имаше някакви мимолетни псевдо-приятели, без които ми е по-добре сякаш. В чужбина се научаваш да си сам и на никого да не се доверяваш, но аз имам на кого да се обадя по вайбър или скайп все още.
И все пак , не е нормално 5 години да не излизаш на кафе с приятели, никакъв нощен живот, нищо. СКУКА! Остава ти само да работиш и да се прибираш при семейството ти, да готвите, спите и това отново ден след ден. Безкрайна тъмнина, студ и тишина, ледена самота. Нечовешка самота и депресия. Защото колкото и да си запълваш времето с работа, тренировки, деца, филми, рисуване, свирене на пиано, ринене на сняг, сгъване на дрехите от сушилнята, ти си си все сам. Мъжът ми от 6 години ходи нощна смяна на работа, аз дневна. Общуването ни се свежда до ''Лека нош ''и ''Добро утро'' едновременно. Аз съм сама в леглото, на закуска, през деня, в салона, във фитнеса, в колата. Децата ги виждам сутрин за 10 минути, докато ги обличам за училище, и вечер за 1-2 часа. Всички си лягат в 20 часа, за да станат рано, а аз страдам с години от безсъние и по цели нощи гледам руски филми. Така че, към дневната ми самота , се прибавя нощната ми самота и тя се таи, таи, докато не избухне и опожари всичко "постигнато дотук".
Но бедите не идват сами! Децата довлякоха всевъзможни вируси, коремен с повръщане, пъпки, диария, болно гърло, кашлици, сополи. Всеки си имаше по нещо, единствено аз хванах от всичко. И точно тази втора седмица на шибания февруари, в която се разболях, в салона не дойде никой, аз обикалях стаите, отново сама, навън беше ледена пързалка и нямаше как да се разхождам, мъжът ми или спеше, или работеше, или не беше в настроение...и точно тогава бомбата в мен избухна. В един момент разбрах, че нито уютната къща, нито прекрасната природа, нито добре подредената ми частна работа , нито ходенето на четири вида танци, няма да ми помогнат да се чувствам обичана, закриляна, красива и нужна някому. Сърцето ми бе разбито от безсмислието на живота,който водим, разрушено по пътя , по който вървяхме и загубихме себе си и надеждите за нещо по-красиво. Плаках и крещях два дни, беснях, обяснявах и се чувствах мъртва...и така докато не загубих гласа си, почти на крачка да загубя семейството си, почти на полъх да угасне духът ми завинаги.
Но този мой бяс всъщност, проби стената на сивотата и безразличието, смени посоката на вятъра, смете парченцата от разбитите илюзии и донесе пречистена любовта - срамежлива и невинна, истинска, горяща в дланта ми, в зародиш. 
Когато някой те помоли да му повярваш, не можеш да кажеш ''не!"

, въпреки ,че сто пъти преди го е правил и те е огорчавал. Ако не го направя, и аз ще угасна и никога, никога няма да стана звезда ...и черната нощ ще ни погълне.

Любов

Всяка любов е единствена
Моята към теб 
вече е закодирана във вселената
Зная , че сме се срещали 
и пак ще се срещнем
във всички човешки животи
И ще си бъдем отново 
аз и ти
и нашите мигове.

СИНЬО ЛЯТО

РАЗКЪСАХМЕ СЕ ПОД ЕДНА СМОКИНЯ
ОБЛИЗАХМЕ СТРАСТТА И ВИНОТО
ЗАВИНАГИ СПРЯ ВРЕМЕТО, ЗАСТИНА
ОТКАЗАХ ДА ПОВЯРВАМ В ЗИМАТА

НЕ ОСТАНА ПЪТЕКА НАЗАД
КАК ДА ОСТАВИМ САМО МОРЕТО
ВЗЕХМЕ МУ ВСИЧКО - ОСТАНА ПУСТ БРЯГ - 
И СЕ НАПРАВИХМЕ НА ЗАЕТИ

ЗДРАВИЯ РАЗУМ ГОВОРИ : ТРЪГВАЙ СИ!
ИЗГАРЯМ  , ВЕЧЕ МИСЛЯ ЗА ВРЪЩАНЕ
ЗАПЕЧАТВАМ ВСЕКИ МИГ ИСТОРИЯ
ВЪРВЯ СРЕЩУ СЕБЕ СИ, В ДУШАТА СИ БОРЯ СЕ

СГЪВАМ ОРИГАМИ ОТ ЛЮБОВТА НИ ЕДИНСТВЕНА
В ПОРТФЕЙЛА СИ СКРИВАМ Я - ОСТАВАМ ЗАВИСИМА
КОГАТО ТРЕПЕРЯ В ЗИМНИТЕ УТРИНИ
ДА МЕ ДОКОСВАТ ТВОИТЕ УСТНИ

на всички жени , послучай 8 март

Жената

текст:Юлия Славчева

Като една напъпила роза

се раждаш в света.

Ухаеш на чистота и невинност.

Като прелъстителка сластна

или нежна жена

порастваш в мъжките длани.

Силата ти е толкова мощна

и крехка сълза -

понякога се прегръщат...

Непредвидима с това

представите преобръщаш.

Борбена, търсеща, тайнствена,

докосваща непостижимото,

в ръцете си люлееш бъдещето

и утешаваш неутешимите.

Ти си НАЧАЛОТО и КРАЯ,

от ЛЮБОВ изтъкана.

ПОЖЕЛАВАМ ТИ ДА СЕ РАЗДАВАШ,

ДА СЕ ПРОМЕНЯШ И ОЦЕЛЯВАШ!

проект : 1 седмица от моя живот.Вторник

P.S. още от понеделник. 
Бях с много близък за мен човек на по чаша вино, споделяйки си съкровенни тайни. Прибирам се по тъмно и гледам свети прозореца на детската - Пацо гушнал Лука и се клатят като двама мечоци , протягат се за памперс над гардероба.Стана ми толкова топло и хубаво, че се затичах по стълбите.

Вторник.
Навън е надвиснало оловно сиво в очакване на първия сняг. Напомня ми за сибир, за Коми, като дежавю от миналото. Още от сутринта си го усещам, че днес ще е един мързелив ден, само ще се мотаем наоколо. Приемам го такъв и го започвам. Лежа в стаята на Лука, на белия килим, търкалям се , вземайки елементи от йогата, а малкият се доближава и целува коленете ми.
Пацо ни прави закуска - принцеси със сирене и яйца, запечени във фурната и бонус - компот от ягоди. Хормоните ми нещо са неконтролируеми и капризничат, не им е достатъчно, искат и сладко от ягоди и сурова туршия. После моля Пацо да ми каже някоя от неговите рецепти за риба - той е голям майстор,ей! Лука е нахитряло-весел , в чудесно настроение. Даваме му пюре с риба хек, за да усети и той Никулден. Аз му разказвам, че днес се яде риба, а той сочи аквариума и вика тревожно : О - О-О!!!! Мисли си , че сме изяли домашните любимци.
Гледам малко клипове на Ейми, представям си как всички са пред екраните си и очакват нещо да се случи...Мисля си колко нещастие и мъка има по света. Как напоследък става все по трудно да се съхраниш и да бъдеш оптимист, мисля си за филма Future -посланието... докъде сме стигнали, меланхолията, празнотата, депресията, самотата, страха, отчаянието, лудостта, очакването, нищото....
Всеки път мислено благодаря за това, което имам и което съм. Нищо повече не ми трябва. Имам цялата любов в себе си. И я виждам в очите на детето ми и на мъжа ми, когато ме прегръщат. 

"Ти си такъв, каквото е твоето силно вътрешно желание. Каквото е твоето силно вътрешно желание, такава е и волята ти. Каквато е волята ти, такива са делата ти. Каквито са делата ти, такава е съдбата ти. "

Подготвяме празничен обяд. Аз направих картофена салата с праз, а Паци пържи балканска пастърва. С биричка. За мен Ефес, за него-тъмна Гинес.
Едни ще си помислят-тия как си угаждат, други ще кажат ебаси колко скучно, нищо не им се случва, трети, които копнеят за семейство,  тайно ще  завидят, а аз ви казвам, че всичкое относително и субективно - кой от каквото има нужда. 
Всеки намира смисъла в различни неща, резултатът е важен, колко е пълна къщичката на душата ти и дали е топло, дали свети...ей такива неща.
И понеже лежах цял ден, после не ме свърташе на курса по испански.

Смачках Лука за лека нощ и гледах за най-строгите затвори по света - какво ли е да те затворят в клетка 1 на 5 метра, като животно...за 10 години или до живот. 
Всеки е в клетка, но друго си е да си мислиш, че можеш да скокнеш до Лондон, до Кауфланд или на кафенце, а?!

ДАВАМ ТОВА, КОЕТО ИСКАШ

текст : Юлия Славчева
 
Искаш да бъда с теб - понякога.
Искаш да ни е приятно.
Искаш да си говорим и да сме приятели,
а не врагове.
Правя го точно, както искаш.
Обясних ти, че когато съм с някой,
влагам чувства, а ти начерта граници.
Ти  поиска секс - аз станах най-добрата ти любовница.
После ти писна и се махна,
а аз се махнах, за да ти е лесно.
Понякога искаше да съм ти приятел,
с който да споделяш това, което те тормози.
Изслушвах те и те успокоявах.
Бях всичко за теб ...и нищо.
Чудех се, дали ако изчезна, ще забележиш.
Експериментираше колко мога да понеса.
Преразглеждаше отношенията ни
и с лека ръка чертаеше нови граници.
А аз продължавах да ти давам всичко, което поискаш,
като внимавах да не пристъпя очертанията...
да не наруша изкуствената хармония, създадена от теб.
Внимавай (сега съм силна!)  какво си пожелаваш?
Искаш секс -  без чувства,
приятелство - без доверие,
близост - без отговорност,
причина - без последствия,
любов - без огън.
Най - страшното ще е , да се съглася.
Искаш да ти дам  продукт - без съдържание.
(Е, щом душата ми ти идва в повече!)
Помни:
ще ти дам всичко това, но този път ти ще бъдеш наранен.
Ти го поиска..

НА КАКВО ЩЕ НАУЧИТЕ ДЕТЕТО СИ?

 текст : Юлия Славчева


Този въпрос ми зададе социалната работничка , опитвайки се да ми създаде "приличен" профил на евентуален бъдещ родител. Тя беше по-малка от мен , но ми задаваше абсурдни въпроси, непроменени сякаш от Соца. Опитваше се да ме накара да отговарям "удобно" и "безопасно"... Въпросите ставаха все по-безумни. Личноста ми се раздвояваше: инстинктът ми говореше да бъда предпазлива, прилично-лицемерна, прямата ми същност се бунтуваше срещу закостенелостта на матрицата, в която се опитваха да ме вкарат.Не можах да се сдържа и подкарах направо - твърдо, мръсно и смело - изказах своята съвременна гледна точка и отправих контра-въпроси...Момичето се потеше, искаше й се да се съгласи с мен, но служебното й  положение я правеше вдървена и скучна.
"На какво ще научите детето си?" - искам да попитам бременните жени, които още не са станали майки,  дали седят да правят анализ на този въпрос, преди още да са виждали детето си, преди да са разбрали от какво ще има нужда то, преди всъщност да усетят какво е да си родител. Защото всеки , според мен, може само да предполага, но никога да не знае точния отговор.
Аз съм спонтанен човек. За мен магията на живота е да не знаеш какво ще ти се случи, да се изненадваш всеки ден и да се раждаш всяка сутрин отначало.
Затова отговорих  честно :" Не бих могла  да знам на какво точно ще науча детето си, та нали всеки ден ще се уча да бъда майка! Ще действам в движение. Това е."
Последва тежко мълчание. Тя ме изгледа, сякаш съм инатливо глупаво дете, и си записа нещо. Помислих си: "Е, май изгорях." - разбира се, че знаех какво искаше да чуе от мен, как трябва да звучи в доклада на социалните...все пак съм завършила с литература, зная как да се изразявам, била съм на безброй интервюта за работа, общувам с много хора в студиото си за красота и смятам , че съм добър психолог...Какъв е смисълът, ако не мога да съм истинска - още едно болтче в машината. Неискреността ме убива!
"На какво ще научите детето си?"...
Сега, когато имам  сина си - Лука - разбрах , че той ме научи да обичам безкористно и всеотдайно, да бъда безкрайно търпелива и някак си щастливо смирена. Изпълни празнотата в душата ми. А аз го уча  да открива света , да пътешества, да бъде смел , любопитен, самостоятелен. Давам му това, от което има нужда в момента. И го целувам за Лека нощ с цялата си любов и нежност, за да спи спокойно. 
А за всичко останало, ще се ориентирам в движение!

P.S. посвещавам думите си на сина ми Лука - най-лъчезарното  дете!