Рамен с патица - Raw Nomad

 Да се телепортираме за малко в Япония 

и да поглезим вкуса си с нещо екстравагантно

и създаващо невероятен уют в настъпващите 

зимни дни. 

Рецепта на RAW NOMAD

Рамен с патица съставки :

1.Бульон:

лук, морков, целина, фенел (резене), пащърнак, телешки фонд, пилешки бульон, сол, черен пипер.

Всичко се нарязва на едро и се вари заедно 1 час. 

2. Отделно се приготвя патешко филе (цялото ) , като се запържва в малко зехтин, чесън и мащерка, до стопяване на мазнината от кожата, обръща се и се запържва от другата страна.

Вместо патешко може да се направи със свинско или телешко филе.

Допича се във фурна на 180 градуса за 7-8 мин. Филето се нарязва на филийки.

3. Гъби Шейтаке се запържват в масло и чесън.

4. Рамен нудли се сваряват .

5. Японски соев сос  и гъбен соев сос се слагат в малък съд, докато сместа заври и се добавя настърган джинджифил .

6. Гарниране : соеви кълнове, грахови кълнове , варено яйце, люта чили чушка, зелен лук

Плейтване:

В голяма дълбока купа за рамен се налива горещ бульон и към него се добавя 1-2 лъжици соя с джинджифил, добавят се нудлите, подрежда се месото на филийки, гъбите, кълновете, пресен зелен лук, нарязан на ситно, люта чили чушка на ситно, половин варено яйце , кориандър.

Консумира се с бамбукови пръчки.

Потекоха ли ви слюнките , замаяхте ли се от ароматите и вкусовете?

Да ви е сладко!

Вървим

08.12.2015,   Стокхолм, Ленна

ВЪРВИМ

 Вървим рамо до рамо 

в битката на живота.

Отрано сме се разбрали

кой за какво ще воюва,

накъде отиваме, 

коя е следващата спирка,

какво ще ядем на вечеря

днес, утре, в понеделник след три години...

И сме толкова сигурни,

че сме заедно.

Глупаво, наивно вярващи,

че сме същите двама,

тръгнали в началото.

Най–после забелязваме,

че другият е завил в някоя своя уличка,

а това до теб е сянката ти –

лепкава, просмукана от монолози...

Нищо, приятелко Душа, не би ни спасило,

нито воплите, нито горчивите думи,

хвърлени на вятъра,

нито сълзите и яда в очите ти,

нито промъкналото се предателско 

„Да се разделяме тогава!“

...

Любовта ми минава на лента,

преди завинаги да си замине.

...И тогава някой ни транспортира в онази магическа гора, 

в която спряхме, да си припомним

кои бяхме, когато още вярвахме един в друг.

Плакахме и двамата

за изгубената невинност, близост, за другия,

за себе си повече.

Треперехме и стискахме пръстите си...

Целувахме се през сълзи и сополи...

и звездите бяха свидетели какво си обещахме.

СЕМЕЙНИ ТРАДИЦИИ

Посрещаме 2016 година!
И поставихме основите на една наша семейна традиция-
на всяка Нова година да се събираме цялото семейство 
и заедно да рисуваме всеки по една картина.
И така цялата година да се зареждаме с хубава емоция.
И след време ще си имаме своя галерия със спомени от живота ни заедно...

Къщата в Ленна

 КЪЩАТА В ЛЕННА

А

2020 / 07/ 20

В една горска стара къща

изсипахме живота си.

През нашите очи я видяхме

как оживява,

с картините, нарисувани в студените зимни дни,

когато светлината се процеждаше само за два часа на ден

през гъстото зелено на елите,

с шарените черги от пътешествието ни в Обидош и Португалия,

с морско сините керамични чинии , 

от магазинччето на Паце и Дени от България,

с книгите от Славейков,

с рисуваната плочка от Тасос,

с бялото старо пиано, купено в Стокхолм от семейство чилийци,

с обеците ми от Котка и Котка от Созопол,

с кашона с детски книжки, събиран от баба за децата,

с ухаещи подправки от цял свят.

Сега, когато съберем всичко това отново в кашоните,

готови да започнем един нов етап,

с почти пораснали деца ,в дом сред цивилизацията,

когато по стената липсват снимките ни,

по земята е голо и студено без килимите,

стените са безлични без картините ни,

от нас няма да е останало нищо,

нашият дух е с нас, в кашоните…

...Може би ще ми липсва дивата зелена гора, навън,

през прозорците, 

елените, минаващи през двора ни

и невероятната тишина...

Живот на път

 Живот на път

2020/ 07/ 20

Стокхолм

Слагам живота си в кашони, 

отново...

в кутии от Икеа,

в  сини найлонови чували.

Там са курсовете , 

дрехите, 

малко козметика, 

6 саксии с цветя, 

документи,

 лекарства, 

спомени от далечни пътувания…

книги,

нощната ми лампа,

възглавницата, съучастник в безсънните ми нощи,

само да не забравя магнитчетата

от всичките вълшебни места ,

на които сме били…

Там, в новата ми къща,

ми се иска 

да започна всичко на чисто,

като един бял лист хартия ,

очакващ да напиша продължението на  живота ми.

Аз + Ти (не е )= на Ти + Аз

Аз + ти = нерешено от мен уравнение.

Една трагично-комична история. 

Първо ти ме гониш, после аз теб, 

и отново разменяме местата си.

Понякога се стигаме , 

а понякога си крещим от ръбовете на 

някаква пропаст и не се чуваме.

Аз и ти , загадка, любов,която ме превзема,

покорява, подлудява, съсипва, обърква,

прави ме по-добра и по-зла,

но никога спокойна.

Ти си въздуха, с който искам да напълня гърдите си

и който никога не ми достига. 

Изплъзваща се сянка, понякога се чудя

реален ли си, после си спомням ,

че съм с теб от 15 години.

Аз съм огъня ,който теб разпалва.

Понякога щастлива, по-често тъжна и разплакана.

Нямам друга любов, не търся замяна.

Това е моя кръст, да се науча да приемам.

И никога няма да разреша тази загадка 

какво си ти за мен.

Ето, ти ме питаш с усмивка :

“Днес как е? Обичаш ли ме?“

Моя отговор просто те забавлява, 

той няма да промени нищо в твоето отношение 

към мен.

Ти+и аз = Джиджи, ОБИЧАМ ТЕ винаги еднакво. 

Гледаш ме като три годишно дете, Джиджка!

Твоята любов никога не се променя,поне ти така твърдиш.

Минахме с теб през какво ли не,

тичахме по жарави ,

борихме се с вятърни мелници,

загубихме всичко през скъсаните си джобове.

Но и много скъпи подаръци получихме.

Не сме добре с нервите, избухливи сме,

понякога си казваме неща ,които болят.

И пак сме под един покрив

с твоя страх да не пропилееш себе си 

с моя страх да не мога да се намеря, 

с огромната лоялност един към друг

и любовта ни кой както я разбира.

НИЩО НЕ Е ОСТАНАЛО

Поредната есен в Швеция

безууумно скучна,

осма под ред , няма смисъл да ги броя.

Върша рутинните неща, без капчица ентусиазъм,

отегчена от всичко. 

Ако цял ден нищо не пипна и се въргалям 

в чаршафите, няма да има особено разлика.

13-ти октомври,2020,  4 градуса, Рондовеген 312.

Ставам , будя децата, правя закуска, чакам ги да се нахранят,

тръгваме с колелетата към училището,

не виждам любов в очите на дъщеря ми,

по-скоро бърза да се скрие от очите ми.

Това ме дразни и ме разочарова, децата са егоисти,

дават любов само когато те искат.

Всичко за тях е даденост, никога не са били без храна,

без дрехи, без играчки.

За тях ние сме първобитни хора, които някак си са оцелели.

Тръгвам си сама с колелото , мисля си угнетено защо е толкова трудно

да намерим общ език с децата, аз лоша майка ли съм, греша ли непрекъснато…

Ръцете ми измръзват, чувам вятъра как вие, тук там някой дебел котарак

се размотава по общите ни дворове. Небето е отново сиво,

четвърти ден не съм на работа,

мейлът ми тревожно известява поредния отписан час в салона.

Случвало се е и друг път, не изпадам в паника.

Мога и нищо да не правя или да гледам в Ю тюб ,

или да си измисля нещо. На никой не му пука.

Всички заедно и поотделно затъваме в депресия в красивите си домове,

където нищо не ни липсва, нищо, освен емоция и тръпка.

Презадоволени, уморени, оттегчени, демотивирани...

Гледам предавания за руски психопати, социопати, убийци, уж нормални ,

но после изперкали хора, убили децата си, жените си, не намерили смисъла.

Виждам себе си във всеки един от тях, знам, че всеки си има своите бесове,

гласове в главата, своята слабост, прекършваш се в един момент,

не искаш вече да разбираш, да следваш , да се бориш, да си от добрата страна,

безсмислено и глупаво и наникъде ...

Докато си млад, имаш толкова много вяра, чистота, целеустременост,

амбиция да докажеш на себе си, на семейството си, на другите…

Мислиш си , че светът тебе е чакал , да го промениш, да го обновиш и разкрасиш.

...а после….бам….бам ...и нещо се счупва в машинката на сърцето ти,то страда,

амортизира се , има нужда от смяна , престава да чувства.

Когато болката отмине, всичко става тихо,

сякаш си между четири бели стени, където знаеш,че никой няма да мине

да те навести. Светът е забравил за теб.

Започваш да живееш в свой затворен свят, в който нищо не се променя.

Няма застрашаваща болка, а само пустош, безкрайна, не водеща никъде.

Там си ти … седнал,

в центъра на тази пустош, осъзнавайки, че всичко хубаво, вече е в миналото,

че часовникът отброява на обратно изтичащото ти време живот.

Толкова е празно , пейзажът не се променя,

хора не се появяват, само понякога падат листата, чуваш вятърът как свири сърдито,

птица прелита, а понякога цели дни никой не звъни. Ден след ден…

И осъзнаваш , че си се предал доброволно, че нищо вече не може да те развълнува,

да те трогне,

да те обърне с главата надолу, да трепериш, да се смееш лудо, да пееш в тъмното,

да се опияняваш, че дишаш. Не жадуваш нищо, не плачеш и не се смееш.

Ю туб е заменил животът ти и ти отдавна си забравил кой си бил и какви са били

мечтите ти…

Шантаво ми е, сякаш някой бърка мозъка ми на супа,

а тялото ми е марионетка. От душата ми нищо не е останало, нищо е останало,

нищо накъдето и да погледнеш.