НИЩО НЕ Е ОСТАНАЛО

Поредната есен в Швеция

безууумно скучна,

осма под ред , няма смисъл да ги броя.

Върша рутинните неща, без капчица ентусиазъм,

отегчена от всичко. 

Ако цял ден нищо не пипна и се въргалям 

в чаршафите, няма да има особено разлика.

13-ти октомври,2020,  4 градуса, Рондовеген 312.

Ставам , будя децата, правя закуска, чакам ги да се нахранят,

тръгваме с колелетата към училището,

не виждам любов в очите на дъщеря ми,

по-скоро бърза да се скрие от очите ми.

Това ме дразни и ме разочарова, децата са егоисти,

дават любов само когато те искат.

Всичко за тях е даденост, никога не са били без храна,

без дрехи, без играчки.

За тях ние сме първобитни хора, които някак си са оцелели.

Тръгвам си сама с колелото , мисля си угнетено защо е толкова трудно

да намерим общ език с децата, аз лоша майка ли съм, греша ли непрекъснато…

Ръцете ми измръзват, чувам вятъра как вие, тук там някой дебел котарак

се размотава по общите ни дворове. Небето е отново сиво,

четвърти ден не съм на работа,

мейлът ми тревожно известява поредния отписан час в салона.

Случвало се е и друг път, не изпадам в паника.

Мога и нищо да не правя или да гледам в Ю тюб ,

или да си измисля нещо. На никой не му пука.

Всички заедно и поотделно затъваме в депресия в красивите си домове,

където нищо не ни липсва, нищо, освен емоция и тръпка.

Презадоволени, уморени, оттегчени, демотивирани...

Гледам предавания за руски психопати, социопати, убийци, уж нормални ,

но после изперкали хора, убили децата си, жените си, не намерили смисъла.

Виждам себе си във всеки един от тях, знам, че всеки си има своите бесове,

гласове в главата, своята слабост, прекършваш се в един момент,

не искаш вече да разбираш, да следваш , да се бориш, да си от добрата страна,

безсмислено и глупаво и наникъде ...

Докато си млад, имаш толкова много вяра, чистота, целеустременост,

амбиция да докажеш на себе си, на семейството си, на другите…

Мислиш си , че светът тебе е чакал , да го промениш, да го обновиш и разкрасиш.

...а после….бам….бам ...и нещо се счупва в машинката на сърцето ти,то страда,

амортизира се , има нужда от смяна , престава да чувства.

Когато болката отмине, всичко става тихо,

сякаш си между четири бели стени, където знаеш,че никой няма да мине

да те навести. Светът е забравил за теб.

Започваш да живееш в свой затворен свят, в който нищо не се променя.

Няма застрашаваща болка, а само пустош, безкрайна, не водеща никъде.

Там си ти … седнал,

в центъра на тази пустош, осъзнавайки, че всичко хубаво, вече е в миналото,

че часовникът отброява на обратно изтичащото ти време живот.

Толкова е празно , пейзажът не се променя,

хора не се появяват, само понякога падат листата, чуваш вятърът как свири сърдито,

птица прелита, а понякога цели дни никой не звъни. Ден след ден…

И осъзнаваш , че си се предал доброволно, че нищо вече не може да те развълнува,

да те трогне,

да те обърне с главата надолу, да трепериш, да се смееш лудо, да пееш в тъмното,

да се опияняваш, че дишаш. Не жадуваш нищо, не плачеш и не се смееш.

Ю туб е заменил животът ти и ти отдавна си забравил кой си бил и какви са били

мечтите ти…

Шантаво ми е, сякаш някой бърка мозъка ми на супа,

а тялото ми е марионетка. От душата ми нищо не е останало, нищо е останало,

нищо накъдето и да погледнеш.