"ДЕСЕТ КУЧЕТА ЗА ЕДНА МЕЧТА"

текст : Юлия Славчева
по книгата "Десет кучета за една мечта" на Франсоа Варига

Намерих я в купчината ненужни книги,приготвени за изхвърляне - малка синя книжка за суровия Север, дивата Арктика, ледовете и безумието на един французин, решил да победи бурите и невъзможността.Чета и съм се сгърчила от въображаемия  студ и силата на духа  при тези нечовешки условия. Мисля си: Дааа, лесно е да бъдеш велик сред удобствата на цивилизацията. Не е и трудно да си намериш публика, която да ти се възхищава и да скандира: "Да, ти си най-великия!". Понякога ние изобщо не осъзнаваме колко е лесен живота ни, колко е удобен, как не е нужно да се бориш ден след ден, за да оцелееш. Ние не виждаме всичко това : предметите, без които не можем, навиците, без които не можем, удоволствията, без които не можем, дреболии-хиляди-без тях  бихме се побъркали. От тук и дивият страх да не се лишим от тези неща. 
И понеже е толкова лесно да оцеляваме, пак сме нещастни. Седим и се чудим: къде е клопката. Не може просто така всиччко да е наред...!!! И това не ни дава мира. Затова, ние хората, бидейки мазохисти, сами създаваме болката за себе си, защото тя ни пречиства и изкупва греховете ни, успокоява съвестта ни и ни кара да се чувстваме по-чисти и по-извисени.
Човек наистина не се е променил толкова през вековете - същите потребности: някой да го обича, да е сит, разбран и да доказва себе си, да греши и да търси изкупление...
Да, светът е неузнаваем, но само привидно. Да, хората стават все по-прагматични, по-целеустремени, но и по лабилни, по-луди , по-безпомощни.
Човекът и природата , един срещу друг, един в друг, един за друг. Без предмети, без нищо. Душата срещу нямата сурова красота.
Потресаващо е.

Откакто започнах тази книга, непрекъснато в мен крещи някакъв глас да бъда смела, да съм истинска, да вярвам в инстнкта си - това, което го е имало винаги, а не това, което човек е създал, за да  изтръгне себе си от естествената среда. 
Колко сме се отдалечили от природата. Сами сме избрали затворническия живот в "килийките" и сме забравили откъде сме тръгнали.
Пак ще се върнем, защото просто няма къде да отидем. Един ден ще го разберем.